сряда, 8 юли 2009 г.

Мрак пропука стените на къщата,
стана тихо-почти като смърт,
само призрачен шум-от невръщане
облада твойта ледена плът.
Стана остро-почти до порязване-
острота на пространство в стени...
Празнотата, която те смазва
и с повеля шепти „Остани!”
И оставаш. Привикнал с нечакане
и шума на бездънното нищо.
Инплантираш и себе си в мрака
но в съня си-гориш във огнище-
оглушало от шум на невръщане
и студено-почти като смърт.
Ти оставаш-сам на себе си къща,
към чиято врата няма път.

неделя, 5 юли 2009 г.

И в тихото, и на повърхността

Вали.
И в тихото, и на повърхността.
Отдавна чаках този дъжд в кафето си -
Прелива...
И в две шепи мокра тишина
се давят мислите.
Остава другото -
обратното на разума
и ми горчи...
А аз се уча да преглъщам истини
и да разчитам пътища
във вади по прозореца -
разпознавам те -
в дъжда -
като на длан
и знам,
че този дъжд е повече от миг.
Небето разсъблича тежестта си
във чашата с изстинало кафе.
Ще го допия -
с риск да се удавя
в утайката на мътната му плът.
На дъното.
А утре...
Може би ще се събудя истинска -
В две шепи преживяна тишина от дъжд.

Лицето ти не помня

Познаваме ли се от някъде?
Не беше ли ти онзи парещ сън,
от който се събудих по-измръзнала
и изпищях прощаване в камбанен звън


Не беше ли във сянката на пейката,
където исках тихо да приседна,
и да избягам боса от линейките,
настръхнали пред мойта смърт - поредната...


Или те срещнах нейде - при вървенето
между проплакването ми и дървената стая.
Лицето ти не помня... но в студеното
те разпознах в очите на гробаря!