Гнездо за чужди сънища

Привикна ли със трудните си мисли,
които те зашиха за земята
със бял конец -
докато избелееш -
за да останеш тъмен
в своята обреченост.

Болеше всеки бод върху плътта ти,
отрекъл твойто друго съществуване -
на място на крилете ти -
не рани,
а паяци, плетяха нови мрежи -
за стари сънища,
/Които ще се случат -
в чужди устни./

Познавам ги,
При мен те идват неми.
Не ги говоря,
а ги пазя в себе си,
защото знам,
че те са само твои.

Ще се повторят,
но без мен -повторени-
ще ги посея само в тишината.

Съшито не посягам да разпоря,
но моля се самО да се разкъса,
за да не те превърне
в избеляла кръпка.

Разкъса ли се -
много ще боли -
ще зинеш в бездна,
и ще се изгубиш -
привикнал с шевове
против простори.
Но и изгубен,
някой ще те срещне
и ще се случиш някога,
макар и в чужди устни -
против шевове.

Навярно ще се питаш
аз къде съм?
Изгубена
или зашита в нещо.
От твойте опити и мене да зашиеш,
Навярно си разбрал -
душата ми -
е трудна за земята,
но без криле
отдавна не е птица.
Простор не моли.
Пее само нямо,
защото е гнездо за чужди сънища.

В тази стая всички спят, Ума,

помниш ли, този сън беше твоят,

но при пожара ти се събуди

от кашлица.

За да се научиш да вървиш

по камъни, вместо жарава.

Вече си будна

и е толкова късно пак да заспиш.

Побързай.

Не можеш да останеш тук повече.

Тясно е.

И студено -

Каквото може да бъде само след такова горене -

Пред задушаване.

Облечи се,

голотата ти не е срам,

а обещание

За една нова рана

точно там-върху белега.

Защото нужни са повече зрелища.

Облечи най-червена рокля,

в нея изглеждаш почти като истинска.

Останалото са сиви ноти от пушене.

И сложи червило,

нека всички мислят,

Че имаш устни.

Говори им. Каквото и да е,

и без това не умеят слушат.

В този стая всички спят, Ума.

Не се страхувам за теб,

Знам,че вече е късно за сън,

Кашляй.

Но не ги буди, защото са гладни

за кислорода ти.

В края на съня
Ума почина.
Свръхдоза
от мисли.
Свръхсънища.
Свръхсебе си.
Дали съжаляваше
/обратно на всичките мъртви,
на които не липсва живота/
Едва ли...
Ума нямаше нужда от дните си.
Не живееше в тях,
а ги чакаше
да преминат-
до следващо "снощи",
да се случи във своите сънища.
Там докосваше живите призраци,
от които денят я разделяше.
Там пилееше своите мисли,
но със утрото-те се завръщаха
и тежаха до болка в главата й.
А тя чакаше
те да преминат.
Не роптаеше-
вече безсилна.
И по-силна
от бившото "себе си" -
осъзнала,
че днес ще е мъртва,
но до утре
тя пак ще се случи.