В края на съня
Ума почина.
Свръхдоза
от мисли.
Свръхсънища.
Свръхсебе си.
Дали съжаляваше
/обратно на всичките мъртви,
на които не липсва живота/
Едва ли...
Ума нямаше нужда от дните си.
Не живееше в тях,
а ги чакаше
да преминат-
до следващо "снощи",
да се случи във своите сънища.
Там докосваше живите призраци,
от които денят я разделяше.
Там пилееше своите мисли,
но със утрото-те се завръщаха
и тежаха до болка в главата й.
А тя чакаше
те да преминат.
Не роптаеше-
вече безсилна.
И по-силна
от бившото "себе си" -
осъзнала,
че днес ще е мъртва,
но до утре
тя пак ще се случи.