Обичам те, но не с очите си. До изтощаване.

Очите ми заспиваха, но аз не спях...
излежавах вечната присъда на пустините,
на мъртви лешояди песента запях...
и пих от пясъка й, за да не загина.

Те не виждаха, но не от слепота,
а от копнежа по накъсаните изгреви,
които- неподвластни на смъртта,
обричаха душата в слепи пориви...

Те и не заплакаха, но аз валях,
вибрирах в облаци в бездна оковани...
разпъната в небето си - кървях
и пиех болката от гнойните си рани.

Те не обичаха, но аз крещях,
че обичам теб - до пълно изтощаване,
и съм щастлива, че към теб вървях...
със сетни сили... до оставане!